Instant thoughts - in words and colors

I miss you. Missing you comes and goes like a rainy day. Sometimes it is powerful and drowning like a spring storm. Other times it is a prolonged and silent sadness like a soaking autumn rain. Right now, my 'missing you' - seasons are totally messed up. I carry a lump in my throat for weeks now.. and every now and then, mostly when I lay alone in my bed, looking at the cloudy night sky, this lump explodes in a firework of emotions until I fall asleep after an enormous physical exhaustion. Logically thinking, there is no reason why I should need you back in my life. I'm happier than I ever was - I have great friends, great job, great home and oh yeah, I am spending my life with The One, My Dream Boy, My Knight in white armour. Only... there is nothing logical about missing you. I miss your smile, your laugh - sincere, sometimes a little arrogant. I miss talking to you about the wonders of the world. I miss you teaching me, showing me how to be better in so many thing...

I have almost forgotten how deep I can sink into your blue eyes. But here they are. Deep like wells of cold fresh water. And I am sinking… falling down… drowning…    I used to see you through. I used to know every thought; every hint of a smile was telling me a story. Every look was like a chapter of my favorite book and I was reading sleepless and exhaustless day and night. I could recognize the scent of your skin and your hair from afar and I could feel the touch of your fingertips on my body even when we were apart.  Only that we weren’t apart back then. We knew that the present is a gift – a gift we gave each other every day.  I knew what I had when I had you. I knew the whole time that you are surely one of the most important people in my life. I knew I will never forget you, because you were not only a friend, you were a soul mate. You opened up parts of my mind and heart I didn’t even know existed. You left a mark.  Your lips on my li...

Rip it. Be that guy. Take it out and let it bleed. Squeeze it like a lemon and drain its life. Cut it into pieces and burn them one by one. Take the ashes grey and blow them all away. Then laugh. Be that mean. Laugh upon my stupid heart my naive soul my hopeless hope. Be that guy. Please, I bet you. Cause if you're not... oh if you're not... I will surrender to these crystal eyes to those strong arms to the voice telling me "I love you" But if I do... Oh if I do... I know I'll rip it Take it out and let it bleed Squeeze it like a lemon and drain its life. Cut it into pieces and burn them one by one. Take the ashes grey and blow them all away. Someday I'll be that girl. So please, boy, please Be that guy! Don't let me be the girl you'll never love again.

Don't kiss me. No. Don't speak. Don't go. Just stay here close and hold my hands in yours. Caress my hair just slow; let's listen to the falling snow. Let it cover all in white so we can take the new steps right.

В огъня на твойта страст потъвам; на пепел правиш волята ми ти. Под силата ти, крехка се огъвам; мойто тяло пак до теб трепти. И докосваме се скришом жадно - телата ни тъй бурно се желаят. И дъха ти аз поемам гладно - устните живот от твоите питаят. Мигът блажен в дим се изпарява, студът покрива скрежно мойта плът. Копнежът с вятъра си отминава, неизпълнен за пореден път.

Kiss me. Never let me go. Caress my body slow. Put your fingers on my skin and I'll burn down from within. Touch me gently with your hand, let me be under your command. Look me with those flashing eyes; Show me your next surprise. Love me with your all, open up to me your soul. Let me be your one and only - with me you won't be lonely.

I give to you my hand and let you lead the way to this bright dreamland where sun shines every day. Together we can grow, we can climb to the peak. It's all I need to know - with you I won't be weak. So take me in your arm, just hold me, be my shell; in fear, shelter me from harm; if you love me, I'll be well.

Синьо небе и слънце засмяно, лицето ти от лъчи огряно. Но все пак тъжно, мрачно, сякаш пред буря, здрачно. Погледът - угаснала искра; Зениците - лъщяща ликра. Но дори и сълзата не пада - гори нато от огнена клада. Безсилно питаш къде бях, за да призная своя грях. Тихо думите преглъщаш, в непаднала сълза ги превръщаш. Болка тъпа удря ме тогава, погледа не мога да забравя. И в мен се ражда зрънце покълващо и без слънце. Вината - мойта горест. Вина - фатална болест. Знам, не ме обвиняваш. "Не си виновна" - припяваш. Къде бях толкова време? Защо ти беше бреме? Защо не съм щастлива? Мисълта с въпроси те залива. Природата весело ликува. Градът - и той празнува. Очите ни гаснат с мъка, със страх от нашата разлъка.

As a summer thunderstorm it came; I swear it's only fate the one to blame. Within a second, with your flashing eyes You burned my never-melting ice. All the shyness I collect so long Vanished in a single joyful gong. Fears of all unknown I face fade out if I'm in your embrace. While the radio plays our song My feet and heart dance along. Spinning into this world so new, I know I want it to be with you.

Слънцето почти беше залязло. Последните лъчи проникваха през пролуките на спуснатите щори и заслепяваха с остротата си изморените ученици. Нейното съзнание обаче беше будно. Както обикновено. Тя беше естествено съвсем далеч от заобикалящия я свят – тя беше в едно друго измерение, потънала в мислите си за минало, настояще и бъдеще. Погледът й се рееше между зелената дъска, по която непрекъснато шареше тебеширът, и малките късчета небе и светлина, които се виждаха отвън. „Скоро ще се стъмни”, помисли си тя. Тя обичаше тъмнината – тя я изпълваше с чувството за тайнственост и приключение, което напълно съответстваше на авантюристичната й и дива душа, но освен това тъмнината даваше възможност на въображението й да се развихри. Продължавайки несъзнателно мисълта си наум, тя започна да скача с поглед от глава на глава. Небрежно. Без порядък. Това бяха различни коси, различни очи, носове, усти... за нея обаче те не значеха вече нищо. Беше изгубила доверие в тези хора, които преди време нарич...

It was late after midnight when her body laid motionless and crushed like a branch of a young green tree in the cold bed. The water from her tears has evaporated and only salty traces and the crimson of her eyes were remnants of the past few hours. She had sobbed herself to sleep again. Night after night weariness and loneliness sucked all her energy and the once bright color of her cheeks. During the day she had tons of stressful work to do, but at least she was busy, social, useful.  Coming home was painful. Sometimes she stepped slowly and insecure as though procrastinating, delaying the moment of unlocking the door to the empty apartment. Other times she ran home in rage and in tears knowing that it will ever be the same again and again. Alone at a place she called home. But what home was that if it offered only empty rooms, closed windows, dimmed light and a cold bed? He hadn’t really left her actually. He just enjoyed his free time. It was fine for her that he would r...

I was in a perfume store today. Just trying to fill the time gap between two flights – coming from a place that will never be my home again and going to a place that will never feel like home to me. Strolling aimless and absentminded I didn’t make the effort to concentrate or search a present for the coming birthday of my sister. Suddenly, my consciousness was alarmed by the shiny surface of a black perfume bottle. The painting of a rose on the front of it was the keeper of a bittersweet memory, enchanting with a well-known spell. I knew that for my own well being I should fall back in the boredom and the daydreaming of a minute ago, but my inner voice lured me into drawing back all memories once again. I drew a paper piece from the container and ignoring my trembling hand I soaked it in perfume. The strong scent spread through my whole body like a poison, leaving me dizzy and spellbound. Flashbacks attacked my mind and I felt as if the magical fluid was evaporating right from his ...

Един летен ден по случайност или заради съдбата се озовах на тавана в къщата на вуйчо ми. С неудоволствие се заех да търся учебник по физика, когато попаднах на кутия от стар касетофон. Беше запокитена в ъгъла сред множество от вероятно непотребни вещи. Под дебел слой прах бледо личеше наличието на някакъв надпис. Прокарах ръка по капака и пред мен бавно се откриха пет грижливо изписани и украсени букви: ЛЮБОВ. Любопитството ми надделя. Завъртях ключа на вратата, изключих мобилния си телефон и за секунди се откъснах от действителността. Съдържанието на кутията беше изключително разнообразно, обхващайки повечето от аспектите на човешкото творчество – стихове и песни, есета и любовни писма, снимки и рисунки... Науката също заемаше своето почетно място: психологическата гледна точка на въпроса, любовта в числа и знаци, енергии и вещества, “отговорни“ за чувствата... Бях изумена. Поглъщах информацията , образите, преживяванията на толкова други хора. На дъното на кутията попаднах на пр...

Sitting on the window case, I stare outside all day - people wearing no face, follow their own way. Crystal raindrops falling heavy on the dusty ground; on the window shield they’re rolling, to the gravity they’re bound. And just like every object flying comes back to the Earth, although I keep on crying, It’s you my heart will serve. I’ll never leave you and forget the salty tears, the boiling pain, because that day on which we met you ruthless stole my heart and brain.

Искрица бледозлатна и сребролунна капка чистота докоснаха се нежно в загадъчна искряща нощ. Разпали огънят страстта и магически облъхна нея – Вълнуващо я покори В своя пурпурен пожар. Разля се с бистър езерен покой Водата с благородна чистота, Но и избухваше в пенлив порой От кристалноблясчната свежест. Огънят – възбуждащо парлив – Разгаряше искрицата на любовта. Нежно галеща, но и игрива, Прелест вливаше водата в любовта. Две вечни стихийни начала Сляха се в едно и претвориха В пламенна любовна красота Водната и огнена магия.

Сред ледник и високи планини сред алпийски върхове и долини сред млечнобял и хрупкав сняг с тебе аз за пръв път бях. Под синьото просторно небе сняг проблясва в разни цветове и слънчевата светлина отразява, а в душата ми слънце изгрява. С нежен полъх вятърът шепти: ‘днес ще бъдем само аз и ти’ Слънце гали моето лице, копнеещо за твоите ръце. Душата ми докосваш с думи - затреперват   всички струни. Искрица ражда се от тез лъчи на твоите светло-кафяви очи. Магично ти явяваш се пред мен в този слънчев чуден летен ден: пламък на надежда ми предаваш и частица от внимание ми даряваш. Със снимка запечатваш любовта и си запазваш миг от вечността. А спомен топли моето сърце И напомня ми за твоето лице. Сред ледник и високи планини сред алпийски върхове и долини сред млечнобял и хрупкав сняг с тебе аз за пръв път бях.

Непознат, но нежен глас, Който още помня аз; Свеж и пресен хрупкав сняг, Плисък край красивия бряг. Звучно ‘щрак’ от апарат; Автобусен шум познат; Една песен ден след ден Звучаща отново в мен. Но после, тишина и мрак; Беззвучие – душевен враг. Нежни баладични нотки – Носят ме в любовни лодки. Тъй чаканото кратко ‘клик’ – Туптене на сърце в миг. Злобно, потискащо ‘тик-так’ Вещае закъснение пак. Музика от твоя свят, Звук със веселост залят; Гръмки фрази и рефрен Кънтят в ума ми всеки ден. Нито тишината тясна, Нито музиката бясна Заличават някой звук Или мисълта оттук.

Do you remember           our long night talks? Do you remember           our sunny fresh walks? Do you remember           our jumps and plays at school? Do you remember           how we broke the rule? Do you remember           all the songs I sent you? Do you remember           all the gifts I gave you? Do you remember           my happy smiles and eyes? Do you remember           how I melted your heart of ice? Do you remember           the night at the seashore? Do you remember           what I swore? Do you remember ...