Раздяла

Слънцето почти беше залязло. Последните лъчи проникваха през пролуките на спуснатите щори и заслепяваха с остротата си изморените ученици.
Нейното съзнание обаче беше будно. Както обикновено. Тя беше естествено съвсем далеч от заобикалящия я свят – тя беше в едно друго измерение, потънала в мислите си за минало, настояще и бъдеще. Погледът й се рееше между зелената дъска, по която непрекъснато шареше тебеширът, и малките късчета небе и светлина, които се виждаха отвън. „Скоро ще се стъмни”, помисли си тя. Тя обичаше тъмнината – тя я изпълваше с чувството за тайнственост и приключение, което напълно съответстваше на авантюристичната й и дива душа, но освен това тъмнината даваше възможност на въображението й да се развихри.
Продължавайки несъзнателно мисълта си наум, тя започна да скача с поглед от глава на глава. Небрежно. Без порядък. Това бяха различни коси, различни очи, носове, усти... за нея обаче те не значеха вече нищо. Беше изгубила доверие в тези хора, които преди време наричаше свои приятели. Но ето че погледът й се спря на едно момче и остана там... задълго. Така както и мисълта й се беше занимавала дълго с него. „Ти си момче на деня, аз момиче на нощта”, помисли си тя и се засмя тихичко. Вярно беше. Той обичаше деня, светлината и яснотата, която му осигуряваше тя. За него нещата бяха очевидни или не съществуваха. За него нямаше друго освен черно и бяло. Това понякога я дразнеше. Тя също беше човек на ‘ти’ с науката, но нещата имаха нюанси... особено чувствата.

И за чувства щеше да се говори тази вечер.
„Пронизителният звън на звънеца”, каза си тя, „колко банално”. Колко банално и еднакво се изразяваха всички. Звънът винаги беше „пронизителен”, винаги беше знак за нещо ново.
Банално или не, Звънецът наистина би. И наистина беше пронизително. И наистина вещаеше нещо ново. Но тя дори не го подозираше.
Тетрадката. Химикалката. Чантата. Палтото. Беше готова.
- Хайде скъпа, да вървим! – каза той.
- Хайде – кимна тя, хвана го за ръката и тръгна към вратата.
- Къде ще ме водиш днес? – засмя се той.
- Знам ли. Няма значение. Важното е друго...
- А именно?
- Трябва да говорим. Знаеш.
- Да, знам. – Гласът му звучеше тихо и меко, спокойно, и вдъхваше толкова сигурност и доверие, че тя замалко се поколеба в решението си за този разговор. „Не, трябва. Трябва да знам.” – самоубеждаваше се тя.
Навън продължаваше да се сдрачава. Щеше да бъде студена ноемврийска вечер. Когато небето е потискащо обсипано с облаци, дъждът едва прокапва колкото да изкаля улиците, а звездите и луната сякаш са се скрили в своите покои и не проблясват окуражително към тази малка планета и тези нищожни същества – хората.
Минаха по цялата Витошка както бяха правили хиляди пъти досега. Коледната украса вече беше сложена и лампичките светеха.
- Красиво е, нали? – попита я той, тъй като беше видял, че е насочила погледа си към светлините.
- Може би да. Но е някак изкуствено. Студено, Лъжливо. Предпочитам звездите. – отговори му честно тя.
Честността беше едно невероятно качество и за двамата. Те бяха честни и прями един с друг и това им помагаше не само да решават конфликтите, но и да ги предотвратяват понякога.
Продължиха до парка на НДК, намериха си тиха и обезлюдена пейкав задънената част на парка и се усамотиха. Беше дошъл моментът на истината. Те се спогледаха. Тя се замисли: „Обичам го и му вярвам, но дали го заслужава?” Той се замисли: „Обича ме и ми вярва, но дали няма да я загубя?” Тя проговори първа:
- Помниш ли онзи път, когато ми каза, че трябва наистина да поставям правилно приоритетите си и че ти трябва да си не просто не на първо, но и не на някое от първите места изобщо...
Кимването му й даде знак да продължи.
- Тогава ти ми каза, че скоро ще се поемем по различни пътища, че е неизбежно...че няма смисъл да ти отделям толкова време...
Тя замълча. Беше потънала в погледа му, в погледа на един силно любещ човек. Беше й трудно да му говори по този начин, но трябваше.
- Друг път обаче си ми казвал, че независимо какво ще стане, отношенията ни ще се запазят по някакъв начин...че винаги ще си до мен...че не искаш да се разделяме...
Той понечи да я прегърне, но тя го отблъсна. Знаеше, че това ще я размекне. Знаеше, че обичта му ще заглуши тъмните мисли, които я преследваха и денем, и нощем, когато беше сама. Затова поиска да продължи.
- Искам да знам каква е истината. Искам да знам дали и за какво мога да ти вярвам. Искам да знам колко вярваш в нас... и дали има смисъл да мечтая или това да сляза в реалността няма да е по-смислено. Искам да знам какво очакваш, в какво вярваш, как ме обичаш...
Той продължаваше да я гледа мълчаливо. Но погледът му беше вече леко втренчен, изпълнен с неяснота и неверие, сякаш не можеше да осмисли чутото досега. Тишината сякаш изсмукваше целия въздух и една непоносима тягостност се наслагваше подобно на мъглата, която скоро щеше да захлупи града. Изведнъж той се оживи, импулс премина през него и очите му остново придобиха типичния си блясък и живост. Той я хвана с две ръце за раменете, притисна я леко и я придърпа към себе си нежно. След това пророни тихо:
- Мила моя... любима моя... обичам те!
Тези думи. Беше й още по-тудно да им се противопостави сега, когато знаеше че има нужда от него. Но въпреки вътрешната борба в себе си тя стисна зъби и промълви:
- Кажи ми. Какво искаш? На какво се надяваш?
- Трудно е... защо ровиш в бъдещето... то е още далеч...
- Кажи ми! – опитваше се да звучи категорично, но знаеше, че гласът й трепери от вълнение.
- Скъпа, не мога да ти кажа това, което искаш. Обичам те, да! И няма да те забравя. Ти винаги ще имаш своята част в моето сърце. Но... не мога да ти обещая, че връзката ти не ще прсъществува и след раздялата. Питаш ме дали вярвам? Не. Дали се надявам? Малко. Дали мечтая? Да. Мечтал съм да прекарам живота си с теб, но мислълта ме плаши. Не мога да ти обещая подобно нещо. Мога само да ти обещая, че винаги когато имаш нужда от някого, можеш да ме потърсиш.
Тя го гледаше. Искаше сякаш да изпие мислите му, ала не успяваше. Гласът му говореше едно, но погледа... той беше все още пълен с обич.
- Какво би жертвал за мен?
- Недей. Не ме питай такива неща.
- Защо?
- Защото не мога да ти кажа.
- Защо? Нали ще сме честни?
- Да, но не искам да те нараня а не искам и да те лъжа.
- Кажи ми. Какво би жертвал за мен?
- Бих жертвал много защото те обичам.
- Приятели?
- Ти си най-добрата ми приятелка.
- Момичета?
- Естествено, ти си момичето, което искам.
- Време?
- Не го ли жертвам?
- Не знам. Не мисля. Не чак толкова. ...ами бъдещето си? Мечтата да бъдеш там, където искаш за сметка на мечтата да бъдеш с когото искаш?
- Мила... не ме измъчвай...
- Кажи ми...
- Не, не бих. Всеки има своя път. Нашия сега е заедно, но после ще се раздели. Ти имаш своите мечти и не би ги жертвала за мен, аз имам моите също.
- Грешиш. Мечти имам. Но част от тях са пряко свързани с теб. Аз те обичам. Имам нужда от теб. И искам да бъда с теб... сега... в бъдещето си... И бих жертвала много за теб. Но ако ти не би... то не знам дали си заслужава...
- Не, не си. Не си проваляй живота заради мен. Няма смисъл.
- Ами ако ти си моя живот?
- Не съм. Всеки човек е самотен вълк, мила. И всеки се бори сам за себе си. Аз съм преходен, Мисли за своето бъдеще.
- Значи, това е.
- Това е.
- Обичам те.
- И аз те обичам.
Някаква буца сякаш заседна в гърлото й. Сълзите започнаха да се събират в очите й, но тя беше силна. Нямаше да плаче. Погледана го. Виждаше в него момчето, което й беше дало толкова много. Толкова любов. Толкова грижа. Толкова красиви мигове. Сега обаче трябваше да се разделят. Не, защото беше дошъл моментът, а защото беше дошло презрението. Останеше ли с него, щеше да посвети живота си на него, щеше да го обича и да се съобразява само с него, щеше да забрави себе си. Влечеше я неговата любов... но я влечеше към пропаст, от която нямаше изход. Тя знаеше, че единствената възможност беше още сега, когато съзираше опасността.
- Не знам как да ти го кажа – пророни тя.
- Няма нужда. Разбирям те. Права си да постъпиш така. Сбогом и обичам те, не го забравяй!
- Сбогом.
Сълзата все пак се търкулна по бузата й, но нямаше вече кой да я види. Това беше краят.