Слънцето почти беше залязло. Последните лъчи проникваха през пролуките на спуснатите щори и заслепяваха с остротата си изморените ученици. Нейното съзнание обаче беше будно. Както обикновено. Тя беше естествено съвсем далеч от заобикалящия я свят – тя беше в едно друго измерение, потънала в мислите си за минало, настояще и бъдеще. Погледът й се рееше между зелената дъска, по която непрекъснато шареше тебеширът, и малките късчета небе и светлина, които се виждаха отвън. „Скоро ще се стъмни”, помисли си тя. Тя обичаше тъмнината – тя я изпълваше с чувството за тайнственост и приключение, което напълно съответстваше на авантюристичната й и дива душа, но освен това тъмнината даваше възможност на въображението й да се развихри. Продължавайки несъзнателно мисълта си наум, тя започна да скача с поглед от глава на глава. Небрежно. Без порядък. Това бяха различни коси, различни очи, носове, усти... за нея обаче те не значеха вече нищо. Беше изгубила доверие в тези хора, които преди време нарич
