Разлъка

Синьо небе и слънце засмяно,
лицето ти от лъчи огряно.
Но все пак тъжно, мрачно,
сякаш пред буря, здрачно.

Погледът - угаснала искра;
Зениците - лъщяща ликра.
Но дори и сълзата не пада -
гори нато от огнена клада.

Безсилно питаш къде бях,
за да призная своя грях.
Тихо думите преглъщаш,
в непаднала сълза ги превръщаш.

Болка тъпа удря ме тогава,
погледа не мога да забравя.
И в мен се ражда зрънце
покълващо и без слънце.

Вината - мойта горест.
Вина - фатална болест.
Знам, не ме обвиняваш.
"Не си виновна" - припяваш.

Къде бях толкова време?
Защо ти беше бреме?
Защо не съм щастлива?
Мисълта с въпроси те залива.

Природата весело ликува.
Градът - и той празнува.
Очите ни гаснат с мъка,
със страх от нашата разлъка.