Синьо небе и слънце засмяно, лицето ти от лъчи огряно. Но все пак тъжно, мрачно, сякаш пред буря, здрачно. Погледът - угаснала искра; Зениците - лъщяща ликра. Но дори и сълзата не пада - гори нато от огнена клада. Безсилно питаш къде бях, за да призная своя грях. Тихо думите преглъщаш, в непаднала сълза ги превръщаш. Болка тъпа удря ме тогава, погледа не мога да забравя. И в мен се ражда зрънце покълващо и без слънце. Вината - мойта горест. Вина - фатална болест. Знам, не ме обвиняваш. "Не си виновна" - припяваш. Къде бях толкова време? Защо ти беше бреме? Защо не съм щастлива? Мисълта с въпроси те залива. Природата весело ликува. Градът - и той празнува. Очите ни гаснат с мъка, със страх от нашата разлъка.